ОТ ВЕКОВЕ ЗА ВЕКОВЕ
- Танците са съществена част от общата народна култура и носят едни от характерните и белези. В тях е отразен най-ярко темперамента на народа. У едни народните танци са бързи, у други игриви, у трети спокойни и плавни. При някои народи в танца взема участие горната половина на тялото, в други краката, в трети ръцете, в четвърти - коремната част, в пети само рамената при седнало положение и т. н.
- Българският фолклор, това изключително богатство създавано в продължение на векове от българския народен гений, не остава незабелязан от многото учени, пътешественици, фолклористи, дипломати, етнографи, художници и писатели, минали през България или работили в нея. В най-старата българска литература - църковните ръкописи, могат да се срещнат съвсем оскъдни сведения за българските народни хора и танци. На тях тогавашните божи служители не гледали с добро око и ги порицавали. Презвитер Козма, български книжовник от 10 век, нарича народните ни танци в словото си "О Хотящих отити в черньiах ризьi" бесовски. "Не могат да бъдат (истински) християни - казва той за играещите - ония, които с гусли, с бесовски песни и танци пият вино, вярват в сънища, в срещи и във всякакви други учения на сатаната". През 16 век в ръкописния сборник "Слав" също се говори против народните танци и игри, наричайки ги сатанински, проклятие, което отчуждава хората от църквата и бога и води играещите до ада. В други писмени църковни документи наричат народните празници "бесовски позори", бесовски песни и пляскания, "свистене, клич и вопли".
- Ценен източник на материали за историята на изкуството в България е старата българска църковна и светска Иконография. Тя дава конкретна представа за танца. Интересна е стара фреска в църквата в с. Арбанаси, Търновско от края на 17 век, в която е изобразено спокойно женско хоро. Танцуващите заловени за пояс не са облечени в народни носии, а в някаква особена, може би болярска носия. В движението и позите на жените личи много грация и благородство. Танцова тематика има и в стенописите на Лясковския манастир и на Хрельовата кула в Рилския манастир.
- Сведения за нашия танцов фолклор намираме в дневниците и пътеписите на чужденци, минали през България през 16, 17, 18 и 19 век. Някои от тях описват хората и игрите по-подробно, други по-бегло, но описанието личи, че българските хора привличали вниманието на хора с различни интереси. Интерес представлявали както танците, песните и музиката, така и костюмите на танцуващите. През 19 век известният унгарски археолог и етнограф Феликс Каниц, след дълги наблюдения върху бита и културата на българския народ, издава тритомния си труд "Дунавска България и Балкана" (1882). Пише, че българинът обича да се забавлява с весела игра, пеене и танци на открито в гората или на зелена морава край някоя гора: "Моми и ергени се залавят на хорото най-отпред във верига. Тя прилича на пъстра лента, която се движи постепенно вдясно. Темпото се ускорява постепенно и двете крила се стремят с по-енергични стъпки да се приближат едно до друго".
- В България по време на Възраждането с повишаването на националното самосъзнание на народа и поради националноосвободителното движение се дава тласък за развитие на българската етнографска наука, а така също и за издирване и събиране на документи за народни песни и танци.
- Петко Рачев Славейков през 1855 г. печата в "Цариградски вестник"- "Български народни поверия и стари обичаи". Митология, където дава интересни сведения за народните обичаи Сурваки, Ладуване, Бабинден, Власовден. По-късо в "Гайда" през 1866 г. печата "Нрави и обичаи у българите" за нестинарството и кукерите.
- В средата на 19 век през 1865 г. Георги Сава Раковски издава "Българска старина", където дава сведения за бита на народа. Любен Каравелов през 1861г. издава в Москва сборника "Памятники народного бьiта болгар", който включва пълен цикъл от календарните народни обичаи. Той проявява интерес и към народния танц. В повестта си "Неда" той говори за хорото, като става изразител на любовта на българина към него: "Скоро ще се захване народното хоро, без което ни един българин, ни една българка не могат да живеят."
- Братя Иладинови в предговора си към сборника си "Български народни песни", издаден през 1861 г. в Загреб, наричат народното хоро "училище, където се усъвършенства народната ни поезия". През 1872г. в Болград излиза "Български народен сборник" на Васил Чолаков. В него той прави подробно и богато описание на народните обичаи от различните краища на страната. Освен това отделя кратка, но специална глава за народните хора и игри, които наблюдавал в Панагюрско и Пазарджишко. С верен усет на фолклорист, той отбелязва хората и игрите като самостоятелна проява, и като съставка на народните обичаи. За първи път споменава за лазарските танци и за карнавалните (Кукерски) игри.
