За житния край казват, че дава етнографска картина на половин България и че наред с предимството си да е сред най-богатите в материално отношение, регионът е с процъфтяващ духовен и културен живот. Това оставя своя отпечатък и върху добруджанската носия, чието видово разнообразие днес отдаваме на многообразието от етнически групи, всяка от които успява да съхрани своите специфични белези. Съществуват обаче общи елементи в народното облекло – форма, украса и начин на изработка, които биха могли да се обединят под името общобългарски етничен стил. За Добруджа, подобно на останалите фолклорни области, е характерно разделението на семеен, социален, възрастов и обреден принцип. Интерес представляват някои видове празнични носии, например лазарските, които съществено се отличават от същите в другите краища на България. Украсата на добруджанските е впечатляваща – изработени са от синчани, сребърна накити, а цветовото съчетание е типично само за североизточните части на равнината. Акцентите в булчинските украси на дрехите също са специфични, а булото е червено, за да предпазва от злото. Традицията повелява булката да има две ризи, едната от които е с незавършена бродерия, тъй като според народните вярвания многото хубост привлича лошите очи. Незавършената риза бабите считат за недостатък, кусур, който отблъсква злите сили.
Някои връхни дрехи у добруджанските мъже и жени си приличат по кройка, цвят и название и разлика често може да се открие само в по-богатата украса на женските одежди. Те обикновено представляват червен сукман с бродерия или пола с елече; дълга бяла риза от памучен плат; вълнена престилка, най-често черна и с бродерия; жълта кърпа или шапка, т.н. качуло, което наподобява гребен на петел.
Мъжката носия е от т.н. тип „белодрешна“, който е определен от светлия десен на дрехите. Тя е лека и прилепнала към тялото. Състои се от бяла риза; тесни крачоли от бял вълнен плат; червен вълнен пояс; цървули и черен калпак.
Мнозина я определят като най-страховитата планина у нас. Този величествен образ, който векове наред е съхранен в представата за Пиринския край, оживява в изработката и украсите на пиринската носия. Природният дар на оградните котловини и долините на реките Струма и Места, по които главно са разположени селищата, засилват красотата на пиринчанката. Нейните одежди се състоят от риза; горна дреха от бял памучен плат с къси ръкави, наречена „клашник“; червен или ивичест вълнен пояс; дълга и тясна престилка, избродирана с цветни мотиви; кърпа, вързана под косите; шарени чорапи и изобилие от накити – ушници, пафти, пендари и коланчета.
Бялото и червеното са цветовете, които преобладават и в носията на мъжете от този край. Обути в т.н. „беневреци“ или „чешири“ – гащи с тесни крачоли и плътно прилепнали до горе, позволяващи по-висока игра и гъвкави подскоци, пиринските юнаци се славят с изяществото на движенията си в танцовото изкуство. Леката и стегната носия е допълнена от горна част с по-широка кройка от останалите дрехи, спускаща се под пояса и в някои случаи достигаща коленете. Червеният вълнен пояс е опасан стегнато, а черният калпак завършва облика на костюма.
Планината-майка омайва със заоблените си била, чиито меки и хармонични форми залягат дълбоко и във фолклорните елементи и мотиви. Родопската носия е със славянски произход и това личи в техниката, кройката и очертанията на везбените и тъканни орнаменти. Производството и ползването на народната носия в Родопския край съществува в значително дълъг период и изчезването му се свързва с оттеглянето от занаята на последните терзии. Поради хладния планински климат и силно развитото овцевъдство в региона, дрехите са изработени предимно от вълнена тъкан.
Носията на родопчанката спада към т.н. сукманен тип. Характерно за него е, че върху ризата от бяло платно се носи дълга дреха от черен или тъмно син шаяк, наречена „вълник“. Вълникът е богато извезан със сърма и гайтани, а върху него се облича трети кат дреха – елече с ръкави, наречено „мерсжан“. Поясът на кръста е пъстър, обикновено с преобладаващ червен цвят, съответстващ с този на кърпата и престилката, и с широчината на педя. Престилката се препасва над пояса и десенът й винаги е почти еднакъв – преобладават жълтия, оранжевия, керемиденочервения цвят, в които са втъкани квадрати. На главата си родопчанките носят винено-червена кърпа, която покрива половината чело и почти цялата коса. Краката им са обути с шарени вълнени чорапи и шаячни терлици, везани с кожени кондури и сърма.
Дрехите на мъжете от Родопския край са в по-тъмен десен и спадат към типа „чернодрешни“. Шаячни и бозави на цвят, потурите са прибрани към тялото, а дъната им са средно дълбоки или плитки, с джобове, обримчени с гайтанена бродерия. Ризата е от бяло платно, без бродерия, като само тясната правоъгълна яка е обшита с цветен ширит. Черни гайтани обточват шевовете, гърбът и предницата на елечето. Широк керемидено червен пояс застъпва отгоре елечето и потурите, а най-отгоре се облича връхна дреха с тесни ръкави, наречена „доланма“. На краката се навива т.н. „навой“ – бяло платно, което се пристяга с черни козиняни върви, установяващи определени фигури. Цървулите на родопчани са от сурова говежда кожа, а калпакът, също кожен, се нарича „ гугла“. На някои места го заменят с плетена шапка с геврен на темето.
Единният природен и териториален комплекс на китната равнина на юг от Дунав съвсем не е предпоставка за слабо видово разнообразие на традиционни народни носии. Характерните особености на всяко от седемте славянски племена, участвали в образуването на Първата българска държава, оставят незаличим отпечатък не само върху общественото устройство през следващите векове, а и върху видовата многоликост на народното облекло. Още в обществата с първобитнообщинен строй, облеклото е било един от най-ярките отличителни белези на отделните племена и родове и тази символика се запазва през целия период на използването на северняшката носия, който продължава почти до началото на 20-ти век.
Костюмът на жените от този край е от т.н. „двупрестилчен“ тип. Характерно за него е, че се състои от предна и задна бродирани престилки. Задната северняците наричат „бръчник“ или „задна завеса“ и е изработена от бродиран памучен плат с плисета, кадифе, златни ширити и дантела. Дължината на бръчника е различна в различните региони – увеличаваща се от запад на изток. Западните престилки са по-пъстри, с преобладаващ червен цвят, а десенът на източно-дунавските е по-тъмен. Предната престилка се нарича „фута“ и интересно за нея в географски план е, че по поречието на река Вит, в Средна Северна България, се носят по две предни престилки. Ризата на дунавските моми е от памучен плат, бродирана е с дантела на ръкавите, а полата е от червен вълнен плат. Макар вълната да е сред избираните тъкани, в някой региони, особено в предпланинските, този вид двупестилчена носия се е употребявала като сезонно облекло през лятото, а зимата се е заменяла със сукманена носия. Процесът на разграничаване на летни и зимни облекла започва да се формира след Възраждането, когато носията придобива все повече социална функция.
Преди да настъпи този период, до средата на 18-ти век, в мъжкото традиционно облекло, особено в южните региони на България преобладава белият цвят. През средата на 19-ти век белодрешната носия се разпространява на запад от река Искър и в някои региони на изток от нея.
Мъжкият северняшки костюм се състои от тесни гащи, които под влияние на венецианската мода са наричали „беневреци“. Ризата – бяла и памучна, е била богато украсена, а отгоре й се е носела бродирана дреха без ръкави или с ръкави до лактите, наречена „джамадан“. В съчетание с украсата на горната дреха е бил и поясът – червен на цвят, а в студовете северняците са носели дълги го колената горни дрехи с цял ръкав или с такъв до лакъпя.
Освен белодрешна, в някои региони се е носела и чернодрешна носия. Плод на абаджийското производство през възобновителния период, характерен за нея е тъмният цвят на тъканите за горни дрехи. Постепенно тя се разпространява в страната откъм югоизток, измествайки старинната белодрешна носия.
Витоша – „тъй загадъчна и нежна“ и така различна като форма на релефа от Софийското поле. Кой би предположил, че тези, гледащи една на друга от различна височина местности, биха могли да създадат единен и уникален по рода си фолклор. С планински дъх и полска яркоцветна гама се отличава шопската народна носия.
Жените във всички шопски региони са носили сукманен тип носия. Изключение прави Кюстендилският край, където носията е саичена.
Традиционният набор от дрехи се е състоял от дълга везана риза от бял памучен плат, чиито ръкави се разширяват надолу; черен или син вълнен сукман с бели или червени шевици от вълнен шнур под формата на плитка. Поясът, в зависимост от сукманената одежда, също е син или черен с бял или червен гайтан. В Граовско сукманът е черен и местните го наричат „литак“.
Народната носия, носена от мъжете в Шопския край е белодрешна. Бяла и памучна, бродираната риза се е носила под син или черен елек с гайтан, подобно на женската дреха. Панталонът е тесен и е изработен от бял и груб вълнен плат – шаяк, а украсата е с бял или черен гайтан. Подобно на естествения природен пояс, обграждащ Софийското поле, черен или червен вълнен пояс е препасвал през кръста шопските момци.
Красота изпълва погледа нашир и надлъж. Тя звучи и в мелодиите на низината, в медните звуци на житните класове и на овчарските свирки. Във фолклора на тракийците в пълна степен се разгръща изяществото на народното творчество, съхранявало българския дух векове наред.
Хубави и горди са, казват, тракийските моми. Пременени в дълга риза от бял памук с изящна бродерия, подобно на българските в другите фолклорни краища, от тях струи нежност, жизнерадост и веселие. Върху ризата си в миналото са носили сукман, изработен от червен вълнен плат с орнаменти от черно бродирано кадифе и черен гайтан. Престилка от черен вълнен плат с бяла дантела покрива предната страна на сукмана, а кръстът е обгърнат с тесен пояс с втъкана в него шарена кърпа или колан с пафти. Украсата на главата е богата – венци, китки, монети, мъниста и пера, като някъде се носят и шапчици, покрити с кърпа.
Мъжката тракийска носия е от чернодрешен тип и се състои от черни потури с гайтани, червен или зелен вълнен елек с черни орнаменти и памучна бяла риза. Тя е изпъстрена с червени, сини, оранжеви, бели и зелени цветове, а орнаментите предимно са червени, с растителни мотиви. Червен или вишнев е цветът на вълнения пояс, а калпакът – черен и от овчи кожи.
Някои етнографи определят Странджанската фолклорна област като част от Тракийската област, но имайки предвид голямото природно и културно богатство на района можем да я отделим като самостоятелна.
Планината на тайните и на широкозлатите и заоблени ридове, долепила своите западни склонове до Тракийската област, е представена от народна премяна, силно наподобяваща носената в низината. Богатите краски и пъстроцветни съчетания в елементите на странджанската носия хващат окото и внасят разнообразие и индивидуалност в излъчването на странджанци.
Женската носия е сукманена, красиво съчетаваща цветовете на трибагреника. Основният елемент – сукманът, е от вълнена тъмноцветна тъкан със затворена туникообразна форма. Полите и пазвите на сукмана са с богата украса от сплетени разноцветни върви, гайтани или дантели, изработена е от везмо или е с пришити цветни сукна. Предната престилка, наречена „фуста“ обикновено съчетава няколко цвята – бяло, зелено, червено и жълто, за да постигне контраст спрямо тъмния плат на сукмана. Част от костюма е и вълнения пояс, който също е цветен – червен, оранжев или тъмно винен.
Облеклото на странджанските момци е чернодрешно. Бялата риза е наметнат с горна дреха – елек или аба от черен вълнен шаяк. Абата представлява къса до пояса вълнена дреха, която обикновено е с ниска яка и приляга до тялото, а ръкавите й са дълги и тесни. Широката кройка е типична за потурите, които поради увисналото дъно някъде се наричат „шалвари“. Изработени са от черен гайтан и са богато украсени, а в горния си край са препасани с червен пояс.
